Не ми е никак трудно да съм жив.
Не ми е смешно,  нито плача.
Долавям слабо, хилядния взрив,

Живея на ъгъла, 
отсреща е затворът.  
Зад мен е гробището, 

"...личаха още стъпките на татко.
С които се сбогувах като вятър,
дошъл да поиграе с мен за кратко."

Тази вечер се пеят безмълвия, в най-дълбоките и тъжни очи,
на света се оглеждам. Не ми се говори, когато луната мълчи.
И макар да горя и макар да обичам, тази смърт ми удари шамар,

Отиде си, не ми е никой.
Ей тъй, по коридорите
Или му кимах – здрасти.

Поглед врязан в лентата на хоризонтите,
Бръчките присмиват се на времето, небрежно.
Поантата крещи, като войник на фронта,

Оная лудост по дъждовни облаци,
Мъглите, дето падат като мълнии.
Пясък набразден на ситни плочици,

Карирана салфетка
Маси.Две маслинки и
мартини

Тази планина е по-висока
/от мен/. Поглъща ме
и се превръща в поглед.

Guano Apes ни разбиха!!!
В сравенение с малкото концерти, на които съм бил, този от снощи беше най-взривоопасния, най-жестокия и най- уууууууаааааууу!
Месеци наред се будя с мисълта за предстоящата среща с тази удивителна банда. И снощи то...

Тичам обратно. Наобратно вали. Дъгата на път е винаги кръгла.
Няма страх, ни страст ни луни. Аз се плъзгам по ръба на тъмното. 
И тия мъгли ... ах, колко ужасно красиви. Живи, не  пазят сълзи. 

Онзи мой свят е безумен до дъно, а този е малък - ужасно красив. 
Крия душата си, когато е тъмно и рисувам цветя със черен молив. 
/Днес/