Kопнееше от все сърце да е монах, 
в една килия - цялата молитва.
Загърби този свят, докле е млад,
а майка му го, милата, подпитва:

- Защо е синко, нужно в манастир,
жените гледат в тебе и мечтаят?
Не бързай, сине, поживей във мир.
Децата ти, на двора ще играят.

 - Мила майко, има там, във манастира,
живот изпълнен с радост и със мир.
Сърцето ми прелива със псалтира,
сънят ми тегли все към братски клир.

- Млад си още, нямаш двайсет години,
Сърцето ти е чисто, като капка сън.
 Почакай още, нека минат две-три зими,
Ако пък решиш, тогава ще излезеш вън.

- Времето не спи, напредва вече доста,
а ти прости ми мила мамо и недей тъжи.
един копнеж във мен гори - да нося кръста
и да плача, с най-горещите силзи. Кажи

 на тати, щом попита, ще бъде най-щастливия
в света младеж. Ти знаеше ли? Там във скита
от всичко има колкото си щеш. Има изобилие
на радост, една икона до кандилото и свещ.

Има още благодат и красота от звън
камбанен. Има и сълзи, по пода влажен,
горещи, като стряскащ летен гръм.
Простор там има мамо и уют домашен.

Всичко, всичко за което, съм мечтал
във моята душа." Майката тогаз заплака,
не от мъка - не! Затова, че беше дала
на детето си живот, а той в отплата 

раздава щедро своята любов.